Срещи с Иречек
Българският документален филм " Срещи с Иречек ": част 2; част 3; част 4; част 5.
„ Животът в града, изключително зимно време, по своето еднообразие и усамотение от света, бива прекомерно срамежлив. Железници нема, плуванието по Дунава престанва, телеграфните жици от огромните снегове и ветрове постоянно се прекъсват и пощата идва единствено веднъж в седмицата, като принася цел куп вестници наведнаж. И търговията през зимата престава, а стоките, що се намират на тържището, подскъпват. Разбира се, че който иде от запад, требва да се достави на година с доста маловажни дреболии, които тук и милиони да дава, не може да откри. Тука по улиците зимно време има тиня до невервание, който се разлива из целий град като езеро и человек не може иначе да излезе из жилището си, с изключение на с дълбоки ботуши. В това време София заслужава да се назова „ Българска Венеция ". Тъй като изработката на къщата е прекомерно слаба и състои единствено от дърво и прекомерно тъничък слой недопечени тухли, несъмнено, че вентилацията в тех е изключителна. Често през целата зима стояхме в стаята облечени с палта и писахме с ръкавици на ръце. Когато се топи снега, водата през потона капе в стаята ”.
Това е откъс от подробния дневник на проф. Константин Иречек, който идва у нас през 1879 година, поканен от Марин Дринов и Константин Стоилов. Младият чех, роден във Виена и израснал в едно високоинтелигентно семейство (баща му бил министър, дядо му по майчина линия Шафарик – огромен славист и в действителност учредител на тази наука), идва в България с една мощна вълна свои сънародници, все изучени, инициативни и работливи хора, които желаят единствено да оказват помощ на братята славяни да се вдигнат на крайници и бързо да уредят страната си.
Константин Иречек идва с няколко големи куфара книги – въодушевен, млад и хубав, едвам 25-годишен, с докторат по история и една дебела „ История на България ”, която написва едвам на 23 година Иречек е поканен за секретар на просветното министерство, на което след това става министър, а и шеф на Народната библиотека. Престоят му от 5 година в България завършва с голямо оскърбление и като се прибира при своите и Пражкият университет му дава катедра, той един път вечно затваря тази страница от живота си и в никакъв случай повече не стъпва на българска земя.
За българите през днешния ден неговото име е обвързвано основно с името на литературния воин Бай Ганьо или по-точно с главата „ Бай Ганьо на посетители у Иречек ”, където нашият човек се държи като тъпанар на фона на възпитания академични професор, с неговия изтънчен дом, библиотека, просвета и маниери. Малцина у нас знаят през днешния ден, че редица наши културни институции (Министерството на просвещението, Народната библиотека, Народният музей, Българска академия на науките...) са получили своя начален старт с помощта на неговата упоритост, знания, упоритост и изумително усърдие. Въпреки усложненията и пречките, някои от които са съзнателно сътворявани от сътрудници, врагове и даже от другари. Сблъсъкът на Иречек с нашата просвета, обичай и политически нрави почва още в първите часове от стъпването му на българска земя, когато се оказва, че хигиената в хотела е под всякаква рецензия, „ нужникът ” е надалеч някъде в калния двор, а легенът с водата за миене е един и се разнася от стая в стая, т.е. ще би трябвало да се чака ред. По-късно той на всяка крачка ще се удивлява, ядосва, иронизира и гневи на нашите ориенталски привички, ще се преборва, доколкото може, с неналичието на обикновени условия за живот и работа, с нежеланието да се трансформират нещата, да се работи съзнателно и заедно, с цел да има резултати.
Политици и държавници посрещат Иречек сякаш задушевно и с любознание, само че скоро стартират, съвсем съюзени, да дават отпор на неговия възторг и апел за повече предприемчивост, повече ред и повече „ европейщина ” във всяко начинание. Едни мърморят, че взема май много пари за поста си, от кое място накъде. Други го намразват, че не се сбира с тях вечер, с цел да гуляе или да играе комар, а си седи у дома и редактира проектозаконите. Трети просто го считат за странна птица, изключително когато излиза наяве, че в свободното си време желае да пътува из страната и да се среща с всевъзможни хора, с цел да опознае България... Защо ще върви, какво ще търси там, да не би пък да е някакъв разузнавач... Има и едни други, дето не го харесват по принцип, тъй като е постоянно толкоз чист и добре избръснат, не яде какво да е, ухае на парфюм и нито обича да приказва за дами, нито желае да слуша такива диалози... Между прочее, що се отнася до дамите, не един и двама негови познати се мъчат да го сватосат, само че срещат неговия безапелационен отпор: Иречек желае жена, която да е почтена за него по родословие и обучение, да е европейка отвред... А такива по това време в България се броят на пръсти и са към този момент заети. Все отново името му за известно време е впримчено в една конспирация с Клотилда Цветешич, хърватка, учителка и директорка на първата девическа гимназия у нас. Със сигурност двамата са били близки (тя е учила във Виена, от време на време дружно пътуват нататък), сигурно по едно време е имало даже проектопокана за годеж, само че... сдържан, сдържан и доста разсъдителен във всяка своя стъпка, Константин Иречек бързо се отдръпва от тази връзка. Не се знае за какво – може би майка му не е харесала кандидат-годеницата, може би самият той се поддава на интригите и клюките, които се вихрят в девическото учебно заведение към името на Клотилда и които чернят името на младата жена като прекомерно свободна в държанието си към мъжете – ами да, известно е, че е поканила в кабинета си еди-кой си и пили... чешко питие... Константин Иречек се оженил прекомерно късно за някоя си Мария, за която сигурно се знае, че след гибелта му (1918 г.) дълго прави пазарлъци с българите, с цел да изтъргува по-изгодно библиотеката му и ръкописите му, свързани с пребиваването му в България.
Фразата, която мнозина приписват на Иречек, е: „ Ние, можещите, водени от незнаещите, вършим невъзможното за кефа на неблагодарните. И сме създали толкоз доста, с толкоз малко, за толкоз малко време, че сме се квалифицирали да вършим всичко от нищо ”. Тя би му отивала, само че за жалост, не се среща на никое място в дневниците и бележките му. Затова пък има една друга, която е напълно достоверна: „ За мен най-лошото в България е чудесното удоволствие, което имат тук хората да се преследват един различен и да скапват един другиму работата. " Датата е 13.12.1881 ”. С огромен позор би трябвало да си признаем, че последното важи и до момента, най-много за политическия живот у нас.
Инфо: www.blitz.bg
